Писмо по ангели

Здравей,Дядо !
Как си? Как е там, при теб? Имате ли вече сняг? А елха приготви ли?
Аз съм добре.Още не съм се прибрала.Чакам резултати за изпити.Нали знаеш,че станах студентка.Голяма радост,голяма гордост.
Справям се, Дядо.Някак се справям. Но за теб ми е мъчно.. И тази година няма да те дочакаме по Коледа.. Знаеш голям грях ми е на душата към теб.. Но какво да направя, че ме беше страх,Дядо.. И сега ме е страх.И сега пак не бих се върнала... Ама сега май и не бих заминала.. Разделихме се с младежа..Прав беше- не е човек за мен той,но кой ли те слуша...
Тази година съм решила аз да меся питата за Бъдни вечер.Ще видим дали баба ще позволи.Че нали си я знаеш каква е.Може и с точилката да ме халоса,ако не изпълнявам указанията й точно.Но това са бели кахъри. Само веднъж да се прибера у дома.. Липсва ми дома,Дядо. На теб не ти ли липсваме? Защо не искаш да се върнеш при нас? Или там ти е добре? Не ти ли е самотно понякога?Не искаш ли да ни видиш? Не ти ли е мъчно за дома?
Тук много ни липсваш.. Знаеш ли как е тихо вкъщи откакто замина?И на Коледа вече телефона не звъни през минута.Нали те няма,няма и на кого да чиститят.
А да знаеш,Дядо,как намразих зимата.И снега,и студа,и празниците намразих... Нали ти през зимата си отиде..Сега изобщо не може да ми е празнично.. Все чакам да се върнеш,все чакам пак да отидем на пързалката... Но няма да стане,Дядо...Аз вече не съм дете на 5 години..Вече и теб те няма..
Браво на мен,пак се разплаках..А уж ти пишех,за да те зарадвам..Знаеш ли не съм ти купила още подарък.Ще ми кажеш ли поне какво искаш?
Ще ми кажеш ли и дали при теб студа е много?А пързалки имате ли?Ходи ли да погледаш децата,да си спомниш за мен... А ракията пиеш ли е пак всяка вечер,докато гледаш новините в 20:00?
Никой вече не пие ракия у нас вечер.И новините в 20:00 никой не гледа.А Пипи Дългото Чорапче не съм я отваряла от години.Нали сега няма до кой да се сгуша,за да ми почете. Майка изхвърли печката.Онази, която включваше до леглото си и на която идвах да се посгрея.И сладкарничката е няма,в която ходихме да ядем толумбички.И няма бонбонки в нощното ти шкафче.Нищо не е същото вече.. Само аз не се промених.Да,вярно,порастнах,но все пак съм си дете...И те чакам,Дядо,чакам те да си дойдеш за Коледа.Да ни събереш около масата,да разчупиш питата. И подарък ще ти оставя под елхата.И на Дядо Коледа писмо ще напиша.Само дано не му омръзна,че последните години все едно и също искам от него.Не, Дядо, не искам вече подаръци.Искам само ти да се върнеш.. Нали знаеш-ако там ти омръзне,ела си.Поне за една ракия по Коледа намини..

Твоя внучка

19.12.2009г.

Гр. София

Назад да поглеждам - не искам!
Какво ще спечеля от това?
Отдавна забравила всичко,
простила съм всяка сълза.

Ние грешахме за трима,
но кой е човек без вина?
Помниш ли предишната зима?
Ти пак ме остави сама...

Сама съм сега и отново
разбирам, че мога без теб.
Тръгвай, започвай наново,
аз гледам само напред!

Прощаване с есента

На Л.К.

Студът предзимен.
Баницата с гъби.
Вратичка скърца, чайникът свисти.
И пак звучи,
изречено през зъби,
като въздишка късото:
"Прости..."
"Прости, прости..."
И без това прощавам
каквото е възможно,
обещавам
за всичко да забравя в тоя час.
Великодушен трябва да съм аз.

Прощавам, че не паднахте убити
за сторени отдавна грехове.
"Прости..."
Прощавам всичките обиди
и обеди
у мойте врагове.

"Прости..."
Прощавам и не се тревожа.
Доброто няма свършване почти.
Сега съм Богът сетен, който може
единствено за всичко да прости.

"Прости, прости..."
С категоричност пряма
(вината си не мога да спестя),
но мъката отдавнашна на мама
все някому ще трябва да простя.

"Прости..." Прощавам
и не ви смущавам
с укрития в душата вихър сляп.
Усмихвам се и прошките раздавам,
щастлив,
като порязаници хляб.

Прощавам, мълчаливо стиснал зъби,
додето се повтарят дваж и триж
вкусът на чая,
баницата с гъби,
часът -
да се простиш и да простиш.

Булат Окуджава

Защо плачиш,Слънчо?Защо плачиш,миличка моя?Защо не можах да те опазя?Защо?... Седя и плача с теб,но от другата страна на монитора..НЕ ме виждаш..И не искам да ме видиш..Боли те много,нали мила... Боли те ужасно,направо до смърт те разкъсва... И мен ме боли,но за теб.. За твоята болка ме боли.. Защото не я заслужаваш.Защото не си сторила никому зло.Защото всеки има право да обича.Защото ти най-много заслужаваш да те обичат.. И пак ще те обичат,Слънчо.И ти ще обичаш,отново...Но трябва време..А сега си плачи и аз ще поплаквам с теб..Защото и аз имам вина за разбитото ти сърце... Защото не те защитих.Защото не ти помогнах.А трябваше..Трябваше да те опазя..Да не позволявам да наранят онова красиво и позитивно момиче..Но неможах.. И съм виновна пред теб... Обаче вярвам,че ти ще успееш..Вярвам,че ти пак ще се радваш на живота..Ще се усмихваш както преди.. И аз ще се усмихвам с теб на твоето щастие.Както преди.Защото онова момиче е все още живо,вътре в теб..И когато сълзите от очите му пресъхнат,когато изчезне страха му от повторно нараняване то ще се покаже.За да озари с блясъка на зелените си очи целия свят.За да рацъфне отново с пролетта и да се сгрее в лъчите на лятото.Всички пеперуди политат отново.Затова и ти ще летиш пак... Но докато се почувстваш готова плачи,изживявай болката си и не му мисли.А аз ще съпреживявам с теб и ще мисля за двете ни ....

П.С. Дано някога ми простиш,че не те опазих...

След дъжда ( за всички недолюбени момчета,на които самотата не тежи)

Дъждът отмина. Клоните миришат
на листи и на капчици вода.
Вървя щастлив и сам. Дълбоко дишам
шума и тишината на града.

Къде си ти момче, с безброй лунички?
Къде са твойте радостни мечти
да се разхождаш вечер като всички,
край тебе пъстра рокля да трепти?

Разхождаше се. Колко рокли пъстри,
червени, сини, бели, на цветя?
Косите ти разрошваха ги пръсти,
шумяха думи в твойта самота...

И пак си сам. Но знаеш всичко вече.
И вече самотата не тежи.
Щастлив си. Мокрото небе далече
без облаци светлее, без лъжи.

Божидар Божилов

Любовно-чуждо... (По Божидар Божилов)

Всички мъже са ми чужди.

Чужд си ми даже и ти.
Заспивам. И се събуждам
Над себе си виждам звезди.

И тия звезди са ми чужди.
По- чужди от тебе са те.
Знаеш ли- чувствам нужда
да стана отново дете.

И всичко да бъде пак мое:
дървета, птици, листа.
Да зная какво е покоя,
да бъда чужда
на любовта.

Есть толъко миг... Една от любимите ми песни...На една от любимите ми групи.... И един миг между миналото и бъдещето...Живот....
А кое е миналото и кое е бъдещето.Вчера бях на 14,днес-почти на 19... Времето, което може би ще отделите да прочетете това,какво ще е?Минало или бъдеще?Кое е нашето минало?Онова,далечното,изпълненото с прекрасни или тъжни спомени,обагрено от цветовете на отминалите лета и студа на далечните зими?Ил ие днешният ден-отминалият му изгрев,наближаващият му залез.А може би е псоледното ни вдишване?Как можем да решим и кое е бъдещето-утрешният ден или след 10 години?Че кой изобщо знае колко бъдеще му остава в такъв случай?Какво е днес?Какво е утре и какво е вчера?Коя е нашата действителност? За кой миг да е вкопчим?Кой миг е ЖИВОТ??
.За малкото дете животът е времето,в което ще бъде голямо и ще ходи на училище,а за старата баба-времето на нейната младост.А за нас?Кой сме ние и кой е нашият живот?А той си тече-неумолимо и безспирно...И неможем да го хванем.Неможем да се вкопчим в еди миг,защото той минава и след него остава споменът,знак за миналото...И ние искаме да се върнем там-в миналото...Но защо?За да поправим грешките или,за да разберем,че сме постъпили правилно,колкото и да се съмняваме?
Вие ще ми кажете ли какво е вашето минало?А кое е вашето бъдеще?Когато днес е вече утре,а утре стане днес ще знаем ли къде се намираме-в миналото или бъдещето?А може би това е онзи единствен миг ЖИВОТ?!....

С посвещение... Не,че за някой някога това ще има значение....

Време е вече дъх да си взема
и да отворя прозорец.
Стигат ми всички човешки драми.
Моята днес ще говори.

Никой дори не се е запитал
имам ли време да дишам.
Моята обич с шепи раздавам.
Чуждата мъка събирам.

Гоня до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не се жаля.
Ще ми се всички да са щастливи.
Себе си слагам накрая.

Дворът е пуст под моя прозорец.
С вятъра аз разговарям.
В мрака притичват сенки на хора
кой ще ме чуе, не зная.

Никой дори не се е запитал
имам ли време да дишам.
Моята обич с шепи раздавам.
Чуждата мъка събирам.

Купувачка на усмивки...

Здравейте.С някои от вас сигурно се знаем.За другите да се представя-аз съм обикновен търговец..Всъщност не съвсем.Заниманието ми ли?..Купувам усмивки... И съм готова да платя каквото ми искате,за да получа  вашата. Защо ми е толкова важна ли? Ами защото се чувствам добре,когато виждам усмихнати хора..

 А върви търговията върви..Някои дни естествено са по-силни от други,но къде ли не е така.Нa какво се усмихват хората ли?На всичко зависи от човека.Някои се усмихват на мила дума,други на някоя шега,а трети просто на чуждата усмива.Е аз съм от последните.Затова се захванах с тази дейност. И даром са ми давали усмивка..Има(ше) един човек,никога няма да го забравя.Той раздава усмивките си даром.За всеки има усмивка.Приятно е да правиш бизнес с такъв човек...Ама не всички са като него.. Някои и света в краката им да поставиш пак трудно ще се усмихнат.Разбирам ги, понякога това което ги кара да се усмихнат няма какд а им го дадеш.Но все пак опитвам...Не,не заради материалното,ами заради усещането.Страхотно е да виждаш чуждата усмивка.Особено ако ти си е накарал да се "появи"
Та такаа..... Ако имате излишни усмивки обадете ми се.А и да нямате пак ми се обадете.Плащам добре-вие определяте цената...Е да заминавам вече,че имам нужда от малко "стока" .Приятна вечер.Радвам се,че се запознахме...

А причината е в една усмивка

Днес се почувствах щастлива... Истински, както от много време не се бях чувствала... Стана ми леко и спокойно.. Даже си потанцувах вкъщи... И сега ми е щастливо.. Усмихвам се.. Почти цял селдобед се усмихвам.. И ми е толкова приятно и леко... Сякаш света около мен би трябвало да е приятно място без проблеми,където всички да сме щастливи... Но не е така... И аз го знам... Просто ми е весело..А това не ми се случва често... Искам да се усмихна на света, на хората... НА всички.. ИСкам да се усмихвам и утре и други ден и така винаги...Но не мога.... Обаче днес платиха цената, за да се усмихвам аз.. И тя не беше висока... Моето щастие струваше просто една усмивка... Неочаквана, от неочакван човек... Но аз взех неговата усмивка и я прибрах в едно шкафче в дъното на душата си.. Там, до другите малки жестове, които са ме правили щастлива... И това е.. нямаше друга причина... Само усмивката... Или може би човекът... Да.. човекът... Един явно доста досетлив човек, щом днес ме дари с усмивката си.. И знам,че следващия път пак ще го направи... И по следващия- отново.. И винаги, когато ми трябва усмивка ще се сещам за него.. Защото знам, че дори когато нямам шанс да го видя случайно, ако съм до него пак би ми дал усмивката си... А това значи много.. .Една усмивка значи много .. Особено ако е дадена в подходящия момент на подходящия човек... Днес аз имах това щастие... А утре, когато вие видите някой, който не е щастлив замислете се, дали причината и за неговото щастие не се крие в една усмивка... И ако е така- подарете му я... И вие ще бъдете щастливи....

За бурите, вратите и още нещо...

Гледали ли сте руския филм "Вратата на бурите" ? Ако не сте ви го препоръчвам искрено.И то, не защото специалните ефекти са направени реалистично или заради желанието да умреш "В името на Родината".Не,просто заради бурите, вратите и още нещо...
Накратко филма проследява съдбата на няколко военно служещи, всеки от които има лична причина да желае служба именно на прохода...
ТА изгледах го аз отново (сигурно за 10 пъти) тези дни и пак се замислих дали си струва да си оставяме вратички в живота..Също като Костя, който можеше да се измъкне, но не пожела... Богаташкото хлапе предпочете да умре за прохода рамо до рамо с може би единствения си истински приятел за цял живот.. Да, бедното селянче..Същото, което искаше да се прехвърли в СпецНаз-а...Впрочем вдъхновено от групата за охрана прикачена към тях...
Като го казах- още една разбита съдба... ТАм си и загина командирът на спецназовците, в прохода, заедно с момчетата си...И зелените момчета на Александър останаха там, но той се измъкна.. Александра го чакаше... А животът им беше приготвил странна вратичка...
Е заслужаваше си е човекът.. След като веднъж бурята беше опустушила живота му,как да не си заслужава... Ама то като се замислиш с всички беше така... Що животи имаше опустушени на прохода с име "Вратата на бурите"...

РАзлични съдби... И какво всъщност ги свързваше? А да... Бурите ама не само Вратата на бурите, но и личните им бури...Като онези, които всички си имаме.. Един жена му го изоставила, друг израснал без родители... Лични съдби колкото искаш.. Понякога, поглеждайки на нещата така, ми се струва, че моят живот не е чак толкова гаден.. Е не е приказка,ама защо ли пък и трябва да е? Какво му е толкова лошото пък всъщност? Нали си имам покриви и родители, които да се грижат за мен? Да... и бури не ми липсват,но и по- страшни има.Те мойте се като летни дъждове- силни, неочаквани, но скоро си отминават...
Пък и врати колкото искаш..Затваряш едната, отваря се другата.. Жалко, че някои нямат право на толкова врати.. Ето Александър се измъкна, Егоров не успя.. Врата винаги има.. ОТ всяка буря се намира заслон.. Само вариантите му са различни... Ама то филмът така да си прилича с живота... Не, не заради реалните събития, по които е правен, нито заради чувството което ти оставят битките,а просто заради съдбите... Онези,търсещи заслон при " Вратата на бурите"... А размислите за бурите и вратите оставям на вас....