Не беше студено,просто духаше вятър. А аз вървях..Вървях сама по огромните, оживени улици и се сбогувах с мечтите си.
Не валеше дъжд, само сълзите се стичаха мълчаливо по бузите ми.Някои хора ме гледаха с любопитство и съжаление, но не ме интересуваше.Аз просто вървях все по-бързо в опит да догоня изплъзващите се блянове.. Но не успях.. С последни сили седнах на една пейка и загледана в нищото започнах да си спомням..
Бях на 10 или 11 годинки, когато за първи път в главата ми се настани мисълта, че знам какво искам да правя с живота си. Споделих с майка ми, а тя се усмихна. Но погледът й казваше " Някакви детски щуротий. Ще ти мине. Та ти си момиче" .. Обаче не ми мина, само идеята ми претърпя леки изменения. Така на 14 вече бях влюбена в небето и знаех- ще стана летец. Този път се опитах да говоря с баща ми. Той ме погледна и каза " Щом си решила" .
И аз найстина бях решила твърдо.. Как се радвах на небето.Как мечтаех,че ще поздравявам облаците от кабината на самолета, ще се гоня с птиците и ще летя към слънцето. Виждах се да бягам към "своята" машина, заедно с колегите си( до един мъже ) и да ми признават, че съм най- добра, когато се приземя. Мечтаех ли мечтаех и все по- силно се привързвах към тази своя мечта. Тя стана смисълът на живота ми.
А всеки път, когато виждах самолет, сърцето ми трепваше и с усмивка си помислях " Един ден и аз ще летя. "...
Но не полетях.. И никога няма да полетя..
Сълзите горчиво се лееха и попиваха в косата ми. Хората подминаваха без да обръщат внимание на случващото се около тях. Само едно малко момченце спря до мен и ми подаде някакво цвете, откъснато от близката градинка, с думите " Хубава какичко, недей да тъжиш. " След което се усмихна с онази искрено ст и топлота, на която са способни единствено малките, невинни деца. Спомних си погледа на майка ми, казващ " Ти си момиче. " И да, аз найстина съм момиче. Но нима момичетата нямат право на момчешки мечти?!...
