- Какво се казва на някой, когото обичаш?
- Ами... "ОБИЧАМ ТЕ!" - каза той.

- А ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш. - каза той.

- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го. - каза той.

- Как така?
- Изчакваш го да стане готов. - каза той.

- А ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко... - каза той.

- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш... - каза той.

- А какво се прави, когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не. - каза той.

- А защо всички се женят?
- Защото не знаят, какво е да обичаш! - каза той.

- Кой знае?
- Ти знаеш! - каза той.

- Защо?
- Защото обичаш някого... - каза той.

- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш. - каза той.

- А какво правиш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Вярваш му! - каза той.

- Защо?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”!- каза той.

- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.

- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно... - каза той.

- Как така?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”! - каза той.

- А какво правиш, когато някой те попита “ОБИЧАШ ЛИ МЕ”?
- Нищо. - каза той.

- Защо?
- Защото, ако го обичаш, той ще знае... и няма да има нужда да те пита - каза той.

- А защо всички все повтарят на другия “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Защото не са сигурни... - каза той.

- В какво?
- В любовта си! - каза той.

- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо. - каза той.

- Защо?
- Защото тя не свършва! - каза той.

- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо. - каза той.

- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не... - каза той.

- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание! - каза той.

- Знаеш ли какво?
- Да... - каза той.

- ОБИЧАМ ТЕ!...
- Знам! - прошепна тихо той...

На слънцето с последните зари
корабът се готви да отплава
Усмихваш се,макар че те боли.
Освен да чакаш какво ли ти остава?

Ще се завърне-знаеш ти,
но месеци отново в самота
не свикна,всеки път боли
и като сянка бродиш във нощта.

А той си идва,мръсен,уморен,
посрещаш го на кея призори.
Усмихваш се на утрешния ден,
разтапяте се в първите лъчи.

Така отмина младостта ти
децата,две,отгледа ги сама,
но никога не се оплака,
съдба е да си на моряк жена!

Ние често казваме

Ние често казваме :
" Не те обичам" , а душата ни плаче
Често казваме:
" Ненавиждам те" само,за д аповярваме сами това
Често изричаме " Прости ми" надявайки се да видим човека още веднъж
Казваме " Тръгвай си! " защото не искаме да видят нашите сълзи
Казваме " Никога", а знаем,че това ще се случи отново
Казваме " Не те обичам" , когато се страхуваме да признаем чувствата си
Казваме " Аз те забравих", а мисълта за човека не напуска съзнанието ни
Казваме " Аз загубих номера му/ й ", но всъщност го знаем наизуст
Казваме " Всичко между нас приключи" когато всъщност всичко започва. Друг път не можем да кажем " Обичам те" , защото се страхуваме да чуем отговора
Ние молим да ни оставят сами, когато най- много се нуждаем от помощ
Ние се надяваме, когато знаем, че няма никакъв шанс
Ние чакаме, макар да знаем,че отдавна са ни забравили
Ние мечтаем, макар да знаем,че това никога няма да се случи.
Ние казваме " Благодаря,че те има", когато не можем д акажем " Обичам те"
Ние казваме " Аз няма за какво повече да живея" , когато искаме да ни убедят в обратното
Ние казваме " Тук е студено", когато се нуждаем от нечие докосване
Ние казваме " Не ми трябва повече нищо от теб" , когато не можем да получим това, което искаме.
Ние казваме " Аз не съм нужен (нужна) на никого", а всъщност не сме нужни на един единсвен човек
Ние казваме " Ще се справя", когато се срамуваме да поискаме помощ
Ние казваме " Това не е най- важното", когато нямаме друг избор освен да се примирим
Ние казваме "Аз бях тук" , когато не можем да намерим оправдание за себе си

Сбогуване с мечта

Не беше студено,просто духаше вятър. А аз вървях..Вървях сама по огромните, оживени улици и се сбогувах с мечтите си.
Не валеше дъжд, само сълзите се стичаха мълчаливо по бузите ми.Някои хора ме гледаха с любопитство и съжаление, но не ме интересуваше.Аз просто вървях все по-бързо в опит да догоня изплъзващите се блянове.. Но не успях.. С последни сили седнах на една пейка и загледана в нищото започнах да си спомням..
Бях на 10 или 11 годинки, когато за първи път в главата ми се настани мисълта, че знам какво искам да правя с живота си. Споделих с майка ми, а тя се усмихна. Но погледът й казваше " Някакви детски щуротий. Ще ти мине. Та ти си момиче" .. Обаче не ми мина, само идеята ми претърпя леки изменения. Така на 14 вече бях влюбена в небето и знаех- ще стана летец. Този път се опитах да говоря с баща ми. Той ме погледна и каза " Щом си решила" .
И аз найстина бях решила твърдо.. Как се радвах на небето.Как мечтаех,че ще поздравявам облаците от кабината на самолета, ще се гоня с птиците и ще летя към слънцето. Виждах се да бягам към "своята" машина, заедно с колегите си( до един мъже ) и да ми признават, че съм най- добра, когато се приземя. Мечтаех ли мечтаех и все по- силно се привързвах към тази своя мечта. Тя стана смисълът на живота ми.
А всеки път, когато виждах самолет, сърцето ми трепваше и с усмивка си помислях " Един ден и аз ще летя. "...
Но не полетях.. И никога няма да полетя..
Сълзите горчиво се лееха и попиваха в косата ми. Хората подминаваха без да обръщат внимание на случващото се около тях. Само едно малко момченце спря до мен и ми подаде някакво цвете, откъснато от близката градинка, с думите " Хубава какичко, недей да тъжиш. " След което се усмихна с онази искрено ст и топлота, на която са способни единствено малките, невинни деца. Спомних си погледа на майка ми, казващ " Ти си момиче. " И да, аз найстина съм момиче. Но нима момичетата нямат право на момчешки мечти?!...

Потъпквах песъчинки разпилени,

мачках падналите есенни листа,

пробих пъртина в снеговете

и тичах боса под дъжда.

В лъчите слънчеви се къпех,

спъвах се и падах във калта.

Опитвах да надбягам ветровете

и виех срещу пълната луна.

Поисках да се слея със земята,

за да избягам от света.

На гоненица си играех,

но не догоних вечността.

Разпръснах се като глухарче над полето,

загубила се някъде в света.

Със залеза политнах към небето,

за да забравя болката на любовта.

Но всъщност искам още да съм цяла,

за да усещам как шуми кръвта.

Сърцето ми как бие бясно

под тънката коприна, във гръдта.

Не ме сломиха бурите съдбовни,

не паднах пред презрени врагове.

Ще победя и мъките любовни,

ще се сглобя парче подир парче...